Ти имаш часовник, аз имам време – Мусса Аг Ассарид

Ти имаш часовник, аз имам време – Мусса Аг Ассарид

“Ти имаш часовник, аз имам време” е една от любимите ми публикации, на която попаднах някога във Facebook.

Казват, че пустинята е мястото, където се изпитва истинската вяра и се калява истинския дух на човек. Там е мястото където се срещаш със истинското си аз. Пустинята е мястото, където часовника спира и един миг е цяла вечност. Там е мястото, където водата е благословия.

Има истински истории, които е по-добре да се разказват като приказки, защото обикновения западен човек просто не може да ги побере в съзнанието си. Тази история е една от тях

Интервюто е реализирано с участието на Мусса Аг Ассарид (един туарег, номад от пустинята Сахара).

“Ти имаш часовник, аз имам време!”

  • Не зная точно на колко години съм. Роден съм в пустинята Сахара, без документи! Мястото, където съм се родил е едно номадско туарегско село между Тумбукту и Гао, на север от Мали. Бил съм пастир на камилите, козите, кравите и овцете на баща ми. Днес уча мениджмънт в университета Монпелие. Не съм семеен. Произхождам от пастирите туареги и съм мюсюлманин, но не изповядвам крайния ислям.
  • Имате красив тюрбан!
  • Направен е от фина памучна тъкан. Позволява да се покрие лицето и да се диша през нея, когато в пустинята се появи вятър и пясъкът се вдигне във въздуха.
  • Синият цвят на тюрбана също е хубав.
  • Наричат туарегите сините хора поради това, че кожата ни придобива синкави оттенъци от тъканта.
  • Как постигате този интензивен индигов цвят?
  • С помощта на една трева, наречена индиго, която се смесва с други растителни пигменти. За туарегите синият цвят е цветът на света.
  • Защо?
  • Това е преобладаващият цвят- цветът на небето, покривът на нашият дом.
  • Какви хора са туарегите?
  • Туарег означава „изоставен“. Ние сме стар номадски народ от пустинята, самотен и горд. Наричат ни „Господарите на пустинята“. Произходът на етноса ни е от тамазигите (берберите), а нашата азбука- „тифинаг“ .
  • Колко наброявате?
  • Около три милиона, повечето от които все още живеят като номади. Но числеността ни намалява… „Струва ли си един народ да изчезне, за да научим, че го е имало!“, беше възкликнал веднъж един мъдър човек. Аз се боря за съхранението на тази народност.
  • Какво е препитанието ви?
  • Отглеждаме и пасем стада камили, кози, овце, крави и магарета в едно царство на тишина и липса на ограничения.
  • Наистина ли е толкова тиха пустинята?
  • Ако си сам в пустинята, можеш да чуеш биенето на сърцето си. Няма по-добро място от пустинята, за да намериш самия себе си.
  • Кой спомен от детството ви е най-ярък?
  • Събуждам се по изгрев слънце. Там са козите на баща ми. Те ни дават месо и мляко, а ние ги водим там, където има вода и трева. Така са правели моят прадядо, моят дядо, така прави баща ми. Това правя и аз. Не е имало и няма нищо друго повече под слънцето и аз съм щастлив от това!
  • Наистина ли? Не изглежда особено мотивиращо.
  • Напротив. На около седем години ти позволяват да се отдалечаваш от селото, за да започнеш да се учиш на важните неща: да усещаш миризмата на въздуха, да чуваш, да обостриш зрението си, да се ориентираш по слънцето и звездите. Тогава ти позволяват да водиш камилите и ако се изгубиш- те те отвеждат там, където има вода.
  • Да знаеш това е полезно, без съмнение.
  • Всичко е просто и дълбоко. Има малко неща и всички те са с огромно значение.
  • В такъв случай този и онзи свят са много различни, нали?
  • Там всяко дребно нещо e съизмеримо с щастието. Всяко общуване е безценно. Усещаме невероятна радост просто от присъствието си, от това, да бъдем заедно. Там никой не мечтае да бъде, защото всеки един вече е.
  • Какво ви шокира най-много при първото ви пътуване в Европа?
  • Видях на летището бягащи хора. В пустинята се бяга само, когато наближава буря! Това ме ужаси, разбира се.
  • Отивали са да си търсят куфарите, ха –ха!
    -Да, това беше. Видях и плакати с разсъблечени жени. Защо е това неуважение към жените, запитах се. После, в хотела, за първи път в живота си видях кран на чешма, а когато водата потече, изпитах желание да заплача.
  • Какво изобилие, какво разхищение, нали?
  • Всеки ден от живота ми е бил посветен на търсенето на вода! Като виждам тези източници на вода тук и сравнявам с това, което е там, изпитвам дълбоко в себе си огромна болка…
  • Свързано ли е с тях?
  • Да. В началото на 90-те години имаше голяма суша, умираха животни, разболявахме се… Бях на около дванадесет години, когато почина майка ми… Тя беше всичко за мен! Разказваше ми истории и ме учеше да ги разказвам. Научи ме да бъда самия себе си.
  • Какво се случи със семейството ти?
  • Споразумях се с майка ми да ходя на училище. Почти всеки ден изминавах петнадесет километра… Докато учителят не ми даде легло за спане, а една жена ми даваше храна, когато минавах пред дома и… Тогава разбрах: майка ми ми помагаше.
  • От къде идва тази страст към учението?
  • Преди години трасето на рали Париж –Дакар минаваше през селото ни, случи се така, че от раницата на един журналист падна една книга. Намерих я и му я върнах. Подари ми я и ми разказа за нея. Книгата беше „Малкият принц“. Обещах си един ден да мога да я прочета.
    – И го постигнахте!
  • Да, това стана възможно, защото получих стипендия за обучение във Франция.
  • Eдин туарег в университет!
  • А! Това, което най-много ми липсва тук е камилско мляко, огън, запален от сухи вършини, разходките по хладния пясък и звездите: там звездите се виждат всяка вечер и всяка звезда е различна… Тук, вечер гледате телевизия.
  • Кое ви се струва най-лошо тук?
  • Имате всичко, но не ви стига. Постоянно се оплаквате. Във Франция хората прекарват живота си, оплаквайки се! Оковавате живота си към някоя банка, има един стремеж за притежание, едно безумие, забързаност…В пустинята всичко това го няма. Знаете ли защо? Защото никой не се стреми да надмине другия
  • Опишете един момент на щастие от далечната пустиня.
  • Всеки ден, два часа преди залез, точно когато температурите започнат да падат, но студът още не се e спуснал, хората и камилите бавно се завръщат в селището и силуетите им се очертават на фона на небе, обагрено в розово, синьо, червено, жълто, зелено…
  • Заслепяващо е, няма съмнение.
  • Това е магичен момент. Всички влизаме в палатката и приготвяме чай. Седейки в тишината, слушаме шума на кипящата вода, обзема ни спокойствие и ударите на сърцата ни стават едно със звука на кипенето.
  • Колко пасторално!
  • Тук имате часовник, там, ние имаме време.

    Превод от испански: Нели Маринова
    Източник: интернет

Ако искате да прочетете повече истории. като тези може да посетите нашата секция за истории и притчи!

Иван Петров

Здравейте, Аз съм Иван и съм странник и изследовател по пътя към истинското ни "АЗ" и към творческото начало на творението, в което живеем всички ние. Използвам този блог за взаимопомощ, за да споделя с вас всичко това, което оставя отпечатък в душата ми по време на пътешествието. Вярвам че всеки от нас стъпва сам по своя път, но всички вървим душа за/до душа! [ВИЖ ПРОФИЛА НА ИВАН ПЕТРОВ]